Все се питам
Отнемаш ми болката, хванал ръката ми,
държиш тишината ми в своите шепи.
Събираш ме днеска, взривена на атоми.
С какво те заслужих такава – нелепа?
Навярно, когато аз, с образа лунен
преминах напряко през мъжкия свят,
докоснах в сърцето ти някоя струна.
Тогава прие ме – нелепа и вятърна.
Аз дълго те учих какво е търпение,
ти дълго на своята обич ме учи.
Щом почнеше в мен тишината да стене,
ти ласкаво галеше мене – беззвучната.
Щом почнеха в теб да се скитат
две мисли, в които отново ме губиш,
сама се завръщах в сърцето ти свито,
смирена от думите хорски и груби.
И дълго тъгувах зад облаци мрачни,
душата ти сбираше в джоб дъждовете.
Когато тревоги и липси ме смачкваха,
ми даваше своята обич, да свети.
С какво те заслужих, така все се питам.
Вълните ли цели при мене те плиснаха,
та нашата обич, в очите ни скрита
да сгрява до бяло сърцата и мислите.
© Ани Монева All rights reserved.
