Вселени
ReмаТе
Някъде на тридесет
(и няколко)
повярвах си, че мога да летя,
подскочих толкова високо,
но счупих своята глава,
че имало таван - разбрах
в мига когато
(ох!)
в мига, когато заболя,
а крилата всъщност ги е
нямало,
било е само суета!
Така е то
в декора на живота
на някой случва се,
помислил си,
че може да лети,
но всичките звезди,
които вижда
(звучи обидно!)
са малък кръг от
бледи светлини.
И този стих измислих
- бяхме с тебе двама
(Тайна!)
на летен театър,
просветна сцената
- играеха любов!
А ти с целувка
нежна ми прошепна
там тогава,
че над главите ни -
ръце прострял е Бог.
© Людмил Ангелов Всички права запазени