Всичко може миличка, да се прости
Спомен мил у тебе се завръща,
но отново силно те тревожи
и така деня ти преобръща,
иска той в гроб да те положи,
а пък ти му пееш нежни оди –
нищо че от мъката притуря
в нощта, когато те споходи,
в гърдите се надига буря.
Ти на болки си така имотна,
че духът ти лесно се прикрива,
но те преживявам за самотна,
казвайки ти колко си красива…
И ти пея песен за Луната
в мигове, когато си добра,
за да ти покажа в теб жената,
раждаща се в новата зора.
Но това, че пея сладка песен
и в нея ти си приютена,
не разкрива пътя като лесен
и затуй си често просълзена,
че се бориш с хиляди лъжи
в живот, от мен така описан,
а сърцето ми за тебе все тъжи,
но защо така съм аз орисан?
Всичко може миличка, да се прости -
в душата ти какво прелива,
сърцето ми любовно ти шепти:
ти оставаш все така свенлива.
Ела до мен и топло разкажи
истината, между нас изричана,
дава сили, затова не я режи,
признай това, че си обичана!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Рибаров Всички права запазени
