Страх ме е да гледам напред
и стискам силно очи.
И от терзания черни обзет
изведнъж спря се и ти.

На небето диамант от жар
бавно отнема ни топлината
и превръща деня ни в кошмар,
докато отчаяно бягаме от съдбата.

И вятърът нежно шепти
кой е виновен и кой - опростен
и отнася спомени и бледи мечти - 
кой победил е и кой е сломен.

Светът ще ръкопляска бурно - 
този път всичко ни отне.
Поглеждам те тихо, безмълвно,
но нищо. А сега накъде?

Дали закъснях, или ти избърза,
или просто така трябва да е?
Нали пътят сам ни свърза? 
Защо сега дели се на две?