Голям нахалник бил този пролетен вятър!

Как се шмугва неканен в пазвата!

Дърпа ми шапката, повдига полата

и с милувки без свян ме наказва.

Аз разбирам, че сигурно малко ревнува,

затова, че не съм го поканила вкъщи.

Края на зимата когато празнувах,

той стоя отстрани и сърдито се мръщи.

И от него стъклата кристално дрънчаха,

а прането плющеше свирепо на двора.

И гнездото събори от съседската стряха -

не изпитва вина, не усеща умора.

Не разбра ли, че искам за миг тишината

да ми дойде на гости, защото съм тъжна,

да поседне до мен, все едно сме приятелки,

да ми каже "Добре си!", па макар и да лъже.

Странен тип бил и щур този пролетен вятър!

Ето, пак се подсмихва лукаво под вежди.

Украси ме със жълти листа във косата

и за сбогом беляза деня ми с надежда.