Вятър ме повя
1.2K
0
0
Споменът отдавна избледнял
за нежност малка, зажаднял.
На яве да излезе пак напира,
но нещо вътре го възпира.
Избива всичките прегради
паметта побягва ужасено
потта се стича на талази
усмивка гасне примирено.
Останах сам на двора
птиците нещат да пеят
тръгнах към обора
врабците над мен се реят
Да препусна аз не мога
краката вързани са ми от мора
тогава махнах свойта тога.
Крилата си развях над небеса
литнах аз като сокол.
Търсех място да се приземя,
забравил да се вържа аз за кол,
обрекох се на вятъра сега.
Нека ме развява
във вечната забрава.
Той е моята съдба.
Вятъра, е моята жена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Попов Всички права запазени
