Вятърът - моят живот
Дойде като миг и си тръгна.
А някога във мен бе живял...
Скъса моята риза последна,
а от мен нарисува пожар.
Там, на кладата, беше сърцето ми,
за да вижда през мойте вени,
че светът е прекрасен, щом двама
срещнат в бурите свойте души.
Със дъжда ме прегърна на тръгване
и прокапаха думите дълго неказани.
Свечери се небе от сбогуване
във очите със сиви и тягостни дни...
Не пожалих нозе да го търся
и ръце да протягам насън,
даже в шепа му дадох душата си,
за да върна пак вятъра в мен.
Той се скита навярно в пустини,
прежаднял за капка любов,
или дивни оазиси чудни
го напиват със трепетен зов.
Ако някъде, някой го срещне,
да не казва за мойта любов.
Пиша стихове и още се смея,
но вятърът беше - моят живот.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
