Въжета
Години наред заплитах гняв и болка във здрави въжета.
От тях направих мост, като дъга.
Прехвърлен над световната несрета,
да ме пази от света.
От високото виждах звездите,
но ме теглеше бездна-живот.
Здраво си стисках очите.
Вятър ми пиеше сълзите.
Чувах писцъците от кладите,
отчаянието на младите,
кикотът на дяволи проклети...
А над тях, надеждите в небето светят.
Не издържах и долу се спуснах.
Пропадах устремно, не летях!
Помолих за помощ паднали ангели
И те откликнаха завчас.
Заплетоха заедно с мене здрави въжета
от болка, надежда и гняв.
Политнаха после към млада планета
и свързаха въжетата там.
Трябваше всеки към нея да лази!
От бездната да се пази!
Че нейната сила влече.
Но вярвам, надеждата ще ги опази!
Ще влива сили в слабите ръце.
Въжетата им ще ги водят към целта.
Трябва просто да издържат!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Маргарита Ангелова Всички права запазени
