Отдавна съм забравил що е лесно.

Не зная липса малко да боли.

Намирах те във стихове и песни.

Изплаквах те с молитвени сълзи.

А после избуяваха надежди, 

от влагата във ъ̀глите на мрака.

Все още ме шокира тази нежност,

която бях забравил във душата си.

И тихо съм крещял от изнемога,

макар да осъзнавах, че са глухи, 

онези най-безчувствените хора,

обичал ги до болка и разруха.

Наистина не помня да съм казвал,

че имам заклинания за вечност.

Поетът в мен с наричане беляза те. 

Неверникът бях с облик на човек. 

Ала някак си подушила отдавна, 

пулсиращите белези до гроб, 

ти нямаш апетит на кръвожадна, 

а вълчи глад за моята любов... 

Понеже, както казах - лесно няма, 

от кривите пътеки се изгърбих, 

но цял живот напук съм се изправял 

със вярата, че тебе ще прегърна! 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

13.09.2023