Вълчи неволи...
Аз съм толкова тъжна история,
че ми е адски мъчно за мене си.
Вечно бродя в душите на хората,
като вълкът за Лунна прелест...
И са ме замеряли с тежки камъни,
и в капани съм падал, подли.
Колко куршуми със зъби извадих
и стрели десетки, отровни...
Тъй боли, че понякога плача
и признавам по мъжки, че страдам.
За вълчица без нея, дето по здрач,
все самотен и гладен оставам...
Сега ми е страшно пак да се губя.
Не за друго. Без любов се обричам.
Единак по неволя, но ела! Ще се влюбя.
Във живота, вълкът до смъртта си обича...
Стихопат.
Danny Diester
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
