Вълчи неволи...
Аз съм толкова тъжна история,
че ми е адски мъчно за мене си.
Вечно бродя в душите на хората,
като вълкът за Лунна прелест...
И са ме замеряли с тежки камъни,
и в капани съм падал, подли.
Колко куршуми със зъби извадих
и стрели десетки, отровни...
Тъй боли, че понякога плача
и признавам по мъжки, че страдам.
За вълчица без нея, дето по здрач,
все самотен и гладен оставам...
Сега ми е страшно пак да се губя.
Не за друго. Без любов се обричам.
Единак по неволя, но ела! Ще се влюбя.
Във живота, вълкът до смъртта си обича...
Стихопат.
Danny Diester
© Данаил Антонов All rights reserved.
