Има много светове, коси, ветрове...
много пясък и много ръце.
Светът ти, косите ти, 
вятърът, който носиш
повдига небето. 
Топлината на пясъка,
когато вълните ме удряха,
когато с ръце взаимно изглаждахме
тъгата на всички морета. 
Около рамената на самотите ни
растяха увивни цветя,
когато отведе ни вятърът силен
отвъд всички платна, 
по-постоянен от познатото
и ние разбрахме света.
В сърцето на буря погалих човек
по-нежен от всички морета.
- Защо ни срещнаха точно сега?
- Какво значи сега?
 Потъваме, за да си вземем отново въздух.

Има много ветрове, но не мога да дишам.
И дишам, макар да не мога.