Когато всички си отиват

и е отвъд силите ми да ги спра.

Когато съм твърде уморена да чакам

нещо, което вероятно никога няма да стане.

Поглеждам дълбоко във себе си...

и виждам, душата ми е празен храм,

съзнанието някъде отвъд звездите,

реалността все повече и повече ми се изплъзва.

Останало е само моето въображение

и само то е със мен през тежките дни.

Рисува непостижими мечти във главата ми,

съвършеният измислен свят ме завладява и обсебва.

Защо хората са такива, защо аз съм такава?

Все копнееща за недостижимото.

Дали е грешка, че губя контрол?

А дали не трябва всеки от врене на време да си го позволява?

Все пак какво е една красива мечта,

видяна само в ума -

просто откраднат миг на вълшебство

сред този задушаващ, жесток свят.