Въпросително-Какво крие душата ми
Къде да излея болката, насъбрала се в мен?
Може би върху този бял лист?
А дали ще намеря в него утеха?
Какво ме тревожи?
Това, че не искам да порасна, за да се срещна
лице в лице с грозната реалнос?
А може би очакванията ми останаха неоправдани?
Или ме е страх?
Коя е тази болка? Самотата? Или чувството за нея?
Къде отлетяха щастливите дни? А приятелите?
Защо виждам само четири стени, между който
душата ми се блъска? Къде изчезна романтиката?
А красивите думи?
Дали познавам човека до себе си и готова ли съм
да го опозная? А той познава ли ме, знае ли коя съм
всъщтност? Знае ли какво крие душата ми, какво
искат ръцете ми и какво казват очите ми?
И дали би могъл?
Може би в живота на всеки човек има момент, в който
застава на кръстопът и се лута в коя посока да поеме.
Но има нещо друго - поеме ли по този път, връщане
назад няма! А може би не?
Винаги ли трябва да избираме или-или?
Тогава защо са компромисите? Имали ги изобщо
или е просто едно примирение?
А трябва ли да се примиряваме или напротив -
да се борим за нещо по добро? Но няма ли и то след време
да попадне в капана на сивото ежедневие?
Дали бихме могли да го променим, разведрим или всичко е едно
колело, което върти неуморно различни съдби, но с еднакво
съдържание? Къде всъщност е щастието и как се стига до него?
Дали и то не е една красива илюзия, като първата среща?
А може би, защото любовта и щастието са една илюзия,
ние толкова силно се стремим към тях, за да вмъкнем малко
светлина в помръчените ни вече съзнания?!
Защо трябва да се показва толкова открито болката - нашата,
както и на всички хора? Не би ли могло да виждаме красивото,
да се стремим към него? За да помогнем то да се случва!
Може би върху този бял лист?
А дали ще намеря в него утеха?
Какво ме тревожи?
Това, че не искам да порасна, за да се срещна
лице в лице с грозната реалнос?
А може би очакванията ми останаха неоправдани?
Или ме е страх?
Коя е тази болка? Самотата? Или чувството за нея?
Къде отлетяха щастливите дни? А приятелите?
Защо виждам само четири стени, между който
душата ми се блъска? Къде изчезна романтиката?
А красивите думи?
Дали познавам човека до себе си и готова ли съм
да го опозная? А той познава ли ме, знае ли коя съм
всъщтност? Знае ли какво крие душата ми, какво
искат ръцете ми и какво казват очите ми?
И дали би могъл?
Може би в живота на всеки човек има момент, в който
застава на кръстопът и се лута в коя посока да поеме.
Но има нещо друго - поеме ли по този път, връщане
назад няма! А може би не?
Винаги ли трябва да избираме или-или?
Тогава защо са компромисите? Имали ги изобщо
или е просто едно примирение?
А трябва ли да се примиряваме или напротив -
да се борим за нещо по добро? Но няма ли и то след време
да попадне в капана на сивото ежедневие?
Дали бихме могли да го променим, разведрим или всичко е едно
колело, което върти неуморно различни съдби, но с еднакво
съдържание? Къде всъщност е щастието и как се стига до него?
Дали и то не е една красива илюзия, като първата среща?
А може би, защото любовта и щастието са една илюзия,
ние толкова силно се стремим към тях, за да вмъкнем малко
светлина в помръчените ни вече съзнания?!
Защо трябва да се показва толкова открито болката - нашата,
както и на всички хора? Не би ли могло да виждаме красивото,
да се стремим към него? За да помогнем то да се случва!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Меги Ризова Всички права запазени
