Върху ръба на изгрева осъмвам
Върху ръба студен на изгрева осъмвам,
последен-пръв, роден от самота.
От непорочното зачатие на тъмното
изплитащ пъпна връв за този свят.
И Драконът на сутрешните сенки
ме гледа с хилядите си очи.
Но кой от нас във другия е втренчен
узнават само първите лъчи.
Лъчи дошли от слънцето-причастие.
Лъчи измили моя сетен грях.
Единствената антитеза на нещастието.
Какво ли щях да бъда аз без тях?
Какво ли щях да съм без тебе -
любов от седмото небе при мен дошла...?
Най-плахата и свидната победа -
намерената в купата сено игла.
Любов на най-невинната усмивка,
без нея винаги съм осквернен,
от множеството чуждо непоискан,
на сивотата му попаднал в плен.
Любов на святата прегръдка
в обятията вечни на мига.
Отпита от граала сетна глътка
в пустинята житейска кал.
https://www.youtube.com/watch?v=2j9dRDkrzNA
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
