Вървя...
Вървя...
Вървя след реката разплакана,
минавам през живота насън,
а душата ми стене,
нещо в мене кипи
гняв,
болка,
сълзи....
Вървя по друмища незнайни,
следвам тъмната снага,
но тя не бърза, водите си влачи
по скръбния път към смъртта.
Но аз продължавам, не спирам
вървя през живота сама
през градове, села и безкрайни поля
и търся надеждата по света,
но не откривам светлина.
Крача бавно, а стъпките отекват,
взирам се в речните тъмни води,
а там ме гледат през черни воали
хиляди зловещи, тъжни очи...
Вървя, вървя през града
и срещам хиляди хора,
а търся човеци, търся любов,
чакам я да се роди от пепелта.
Но не намирам, а срещам хиляди хора,
скрити зад маски черни и грозни,
неумело съшити от дявол жесток.
Вървя след реката разплакана,
усещам как хиляди погледи пронизват душата ми млада,
И чувам смях весел,
Но чувствам как полъхва студ...и боли,
Виждам усмивки,
А чувствам злоба,
завист и
мъст
задушавам се.
Спирам... да вървя.
В най-тъмната нощ стоя,
а надеждата умира болезнено,
жестоко и
бавно...И чакам смъртта.
Но сякаш сърцето ми трепна
а душата ми озари радостта
очи не отварям, страх ме е,
Нима това беше? Умирам, напускам света?
Но изправям се, съзирам момче и момиче
ръка за ръка,
през тяхната радост и болка
променят света.
Сякаш две съдби в една, но не вярвам,
нима това е любовта?
Захвърлили черните маски
Приемат те свойта съдба
И с искрени чувства и мисли
Намират покоя сега.
И ставам отново, вървя подир тях,
издига се в полет мисълта ми кристална...
А хората под грозните маски ни гледат
с поглед на мъка безкрайна.
Дори в най-тъмната нощ,
най-сетне разбирам,
ние носим в душата си изгрева.
Ето съмва се,
светлината обрича тъмата на смърт,
и прониква топлината навсякъде,
стопля сърцата сковани от студ.
И ето плават вече в реката кехлибарена,
хиляди, хиляди черните маски,
носят се,
потъват
изчезват.
И вълните щастливи и волни
Отнасят фалша, тъмата и злото,
За да тръгнем заедно към новия ден,
За да започва живота отново и отново...
Вървя след реката разплакана,
минавам през живота насън,
а душата ми стене,
нещо в мене кипи
гняв,
болка,
сълзи....
Вървя по друмища незнайни,
следвам тъмната снага,
но тя не бърза, водите си влачи
по скръбния път към смъртта.
Но аз продължавам, не спирам
вървя през живота сама
през градове, села и безкрайни поля
и търся надеждата по света,
но не откривам светлина.
Крача бавно, а стъпките отекват,
взирам се в речните тъмни води,
а там ме гледат през черни воали
хиляди зловещи, тъжни очи...
Вървя, вървя през града
и срещам хиляди хора,
а търся човеци, търся любов,
чакам я да се роди от пепелта.
Но не намирам, а срещам хиляди хора,
скрити зад маски черни и грозни,
неумело съшити от дявол жесток.
Вървя след реката разплакана,
усещам как хиляди погледи пронизват душата ми млада,
И чувам смях весел,
Но чувствам как полъхва студ...и боли,
Виждам усмивки,
А чувствам злоба,
завист и
мъст
задушавам се.
Спирам... да вървя.
В най-тъмната нощ стоя,
а надеждата умира болезнено,
жестоко и
бавно...И чакам смъртта.
Но сякаш сърцето ми трепна
а душата ми озари радостта
очи не отварям, страх ме е,
Нима това беше? Умирам, напускам света?
Но изправям се, съзирам момче и момиче
ръка за ръка,
през тяхната радост и болка
променят света.
Сякаш две съдби в една, но не вярвам,
нима това е любовта?
Захвърлили черните маски
Приемат те свойта съдба
И с искрени чувства и мисли
Намират покоя сега.
И ставам отново, вървя подир тях,
издига се в полет мисълта ми кристална...
А хората под грозните маски ни гледат
с поглед на мъка безкрайна.
Дори в най-тъмната нощ,
най-сетне разбирам,
ние носим в душата си изгрева.
Ето съмва се,
светлината обрича тъмата на смърт,
и прониква топлината навсякъде,
стопля сърцата сковани от студ.
И ето плават вече в реката кехлибарена,
хиляди, хиляди черните маски,
носят се,
потъват
изчезват.
И вълните щастливи и волни
Отнасят фалша, тъмата и злото,
За да тръгнем заедно към новия ден,
За да започва живота отново и отново...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никол Валентинова Всички права запазени
