Във вечността
Едно момиче пожела едно момче
с душа, сърце – изгарящо, безумно.
Изпълни се светът със цветове,
огньове в стари пепелища мигом лумнаха.
Момчето влюби се във нежното момиче,
забрави болката от миналите дни.
Разцъфнаха през зимата кокичета,
събудиха се спящите мечти.
Девойката бе лунна дъщеря -
в очите ù проблясваха звездите,
разпръсваха надежди, топлина,
най-съкровеното разкриваха в душите.
Момчето беше слънчево дете -
възраждаше се с всеки изгрев нов.
Лицето му бе ясното небе,
в усмивката събрана бе любов.
Тя бе нощта - изпълнена със страсти,
омайна и желана - тъй жадувана.
А той - денят - на мрака неподвластен,
във облаците пламенно танцуваше.
Те търсеха се... ветровете питаха:
Къде е тя?! Защо го няма още?!
Във бурите копнежите си вплитаха,
а болката - във урагани мощни.
Остана любовта несподелена –
как мракът светлината да прегърне?
Разплака се в миг цялата вселена,
пожарите пак в пепел се превърнаха.
Луна и слънце – май сме аз и ти -
в едно небе, а ни разделя вечността.
Ще те обичам, даже да боли!
Ще те обичам, даже след смъртта!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Люба Георева Всички права запазени
