Във вечността
Едно момиче пожела едно момче
с душа, сърце – изгарящо, безумно.
Изпълни се светът със цветове,
огньове в стари пепелища мигом лумнаха.
Момчето влюби се във нежното момиче,
забрави болката от миналите дни.
Разцъфнаха през зимата кокичета,
събудиха се спящите мечти.
Девойката бе лунна дъщеря -
в очите ù проблясваха звездите,
разпръсваха надежди, топлина,
най-съкровеното разкриваха в душите.
Момчето беше слънчево дете -
възраждаше се с всеки изгрев нов.
Лицето му бе ясното небе,
в усмивката събрана бе любов.
Тя бе нощта - изпълнена със страсти,
омайна и желана - тъй жадувана.
А той - денят - на мрака неподвластен,
във облаците пламенно танцуваше.
Те търсеха се... ветровете питаха:
Къде е тя?! Защо го няма още?!
Във бурите копнежите си вплитаха,
а болката - във урагани мощни.
Остана любовта несподелена –
как мракът светлината да прегърне?
Разплака се в миг цялата вселена,
пожарите пак в пепел се превърнаха.
Луна и слънце – май сме аз и ти -
в едно небе, а ни разделя вечността.
Ще те обичам, даже да боли!
Ще те обичам, даже след смъртта!
© Люба Георева All rights reserved.
