Въздишка от камбанен звън
Разпалени са ти свещичките, горят.
Пронизват ми душата с пламък.
Зениците ти, впити в мен, изгарят,
преграда помежду ни, че не трябва...
със шепот тих, от устните отронен ,
да се разпръскват всичките съмнения,
ала въздишката ти - звън камбанен,
убежище ми става от доверия.
Потъвам в необятна, нежна власт,
и зная, че листо си ми от Рая,
и лек за болката ми от вълшебност,
и на кое небе съм вече не гадая.
Оставям се на вятъра, със който тук
пристигаш в моя свят самотен.
Ти беше и си остана слънчев лъч.
Не мога с любовта да се разделям.
Без теб в небето ми не греят
звездиците свещички - две очи.
Без теб камбанки не ми пеят,
дъждовен стих във мен вали.
И нека да е грях, и нека да ехтят
на бурите стенанията гръмки.
Със теб е светъл моят бряг,
щом ме залееш със вълни прибойни.
Да ме отвеждаш с теб далече,
където времето заспива своя сън.
В едно безвремие със твойто име,
с въздишка от камбанен звън.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
