Хвърлих се в празнотата на сивия стих.

                            В усмивката на тишината на Прометей огъня разпалих.

                             И отпих глътка въздух от уморени гърди!

                           Радост безвъзвратна мен, скитника, за миг да приюти!

                             И отрано безцветни ръце да рисуват красотата на онзи възход,

                          дето сърцето в сърце леко притръпва, тупти...

                            Дето тласка с ласка  милият земен живот.

                        С бял оттенък лека окраска в небето цъфти!