За бирата
Един самотник в кръчмата седял си,
a за другар до него – чаша бира.
Край тях и хора имало нявярно,
но просто ги оставяли на мира.
Той бил чаровен, даже симпатичен
и самотата тъй не му личала.
Самият той едва ли ù се вричал,
не я усещал и не му тежала.
Но любовта забравяла го дълго.
Сърцето му от много нощи спяло,
а той едва ли тръгвал да я търси,
неизлекувал старата раздяла.
И както си седял със чаша бира
във кръчмата и никой не поглеждал,
тя влязла. Не била неустоима,
но погледът и някак жадно светел.
Самотникът и дума не отронил,
не ù предложил даже чаша бира.
Дори безмълвно стола не посочил,
макар че вече имал си причина.
А Любовта била понапълняла,
със сенки под очите от умора,
изнервена и доста недоспала,
приличала по-скоро на отрова.
Но той се влюбил. Просто и човешко.
Под вежди я поглеждал мълчешката.
Засрамено и някак по момчешки
прокарал длан, разбъркал си косата.
Така стоял и виждал, че отлита.
И в миг решил: каквото ще да става!
Оставил пълната си чаша бира
и хукнал Любовта да завладява.
А ето столът, още неизстинал.
На него вече друг самотник чака.
На масата – дежурна чаша бира,
просветваща примамливо във мрака...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ева Корназова Всички права запазени
