В душата ми космическа отдавна си се реят
безпътни метеори, звезди, дори комети.
Заражда се обаче в момента черна дупка,
заплашва да погълне даже всичките планети.

И Слънцето във мен отива сякаш на изчезване,
луните и звездите вече виждат се едвам.
Зловеща тъмнина! Уж боря се със нея,
но как да я надвия аз наистина не знам...

Навярно обич слънчева не ми достига нещо,
как в светлата страна без нея да остана?
А зейне ли в душите ни космична черна дупка -
не се запълва с думи, остава просто рана...

Не искам да живея с тази рана в мене скрита,
не искам да се чувствам наранена, потъмняла,
не искам! Но животът си върви и не ме пита
във черно ли харесвам се или в одежда бяла..

.
Ще пробвам за пореден път да преоткрия смисъл,
за който да се закачА, така да не пропадна.
Не ме зарежда делникът със светъл оптимизъм,
за ласка и за обич бяла душата ми е жадна...