6.04.2008 г., 19:14 ч.

За глътка въздух 

  Поезия » Гражданска
970 0 3
Те ме хванаха,
завързаха със собственото си безсилие ръцете ми
и запушиха носа ми, за да не мога да си вземам дъх през него,
а да разтворя устни,

защото искаха езика ми,
искаха да го изтръгнат,
онзи, с палавите блудници
и молитвите,
онзи, който можеше и да премълчи
болките си,
онзи, който изричаше дрехи,
когато нямах на гърба си
и те ме топлиха в януарските нощи
и не замръзвах,
онзи, който докосваше
с връх времето,
онзи, с който пътувах
през облаци,
онзи, който отпиваше облаци
от небесната чаша,
когато на масата на вдъхновението
Господ
му сипваше на вересия,
онзи, който ти казваше:
"Обичам те",
онзи, който някога казваше:
"Обичам те" на мама
по-често, отколкото сега,
но благодарение на него
пораснах толкова,
че да мога и без него,
а с милувки и очи
да изричам
посланията му,

онзи, който ми беше тухли,
с които градях затвора си и замъка,
и кучешката колиба на звяра
в подсъзнанието си построих на двора,
за да пази златната ми ябълка,
а иначе щях да го застрелям,
за да не ухапе някого,
но пък златната ми ябълка
нямаше кой да опази,
златната ябълка
на любовта,
тъй беззащитна
без страшното лице на природата,
скрита във мрака,

онзи език, който веселеше виното,
онзи език, който се любеше с истината,
онзи език, който разкъсваше дрехите й,
онзи език, който тя драскаше
и той кървеше,
и пишеше с кръвта си,
пишеше с рими и без рими,
пишеше отчаяно и екзалтирано,
пишеше лакомо и оживяваше,
а аз оживявах в него,

онзи език, който нямаше време,
онзи език, който беше във времето
и времето беше с него,
онзи език, на когото дължах насладите си,
и горчилките си също дължах,
онзи език на който се препирах в интернет,
онзи език, на който дължах заеми,
онзи език, който ми даваше правото да бъда,
и онзи език, който ми го отнемаше и размазваше,

онзи език, на който си исках от момичетата,
онзи език, който плющеше като камшик
по мислите ми,
онзи език, който ги караше да се носят
като побеснял жребец в нощ
и дори когато си трошаха крак,
не беше толкова милостив да ги застреля,
а ги караше отново да бягат,
докато кракът им зараснеше
или забравили тяло от болка
ставаха равни на кентаврите
и политаха огнени
из небесата,

онзи език, който имаше вярата,
онзи език, който плачеше,
онзи език, който прехапвах,
онзи език, който просто ме правеше...

Те искаха да го изтръгнат!
Те искаха да го изтръгнат!
Да го изтръгнат!
Да го изтръгнат!
ДА ГО ИЗТРЪГНАААААТ!

Онзи език, който ме ваеше
със своите милувки и грубости,
и ме учеше с уроците на живота,
превръщайки ги в разбираеми,
и ме различаваше от скота,
и ме правеше роден
и който ме хранеше с надежди,
дори когато хляб нямах,
а когато не достигаше солта,
посоляваше,
и който ми шепнеше на какво се дължи сълзата,
на който научих "Отче наш",
на който прочетох много,
за да се науча малко да чета себе си,
на който се споделям и ставам действителен,
без който ме няма
или го има само животното ми,
без който и "мама"
нямаше да пробужда спомена
на милия образ,
защото са от една материя,

онзи език, който лудува
и се премята,
онзи език, който ме разсмива,
онзи език, който ме разголва
и те разголва,
онзи език, който дълбае живота
като скулптура,
за да търси красотата,
за да търси...

в грешките си
да открива истината,
в отровата, изтекла
наместо кръв от раните,
да извлича лек...

Искаха да го изтръгнат,
защото решиха, че нямам право да го имам.

Задушаваха ме...

Притискаха ми носа,
нямам въздух!
Задушавам се!
Задушавам се!
Задушавам се...

***

Те ни притискат носа. За глътка въздух подпишете: http://www.bgpetition.com/knijoven-balgarski/index.html

© Стефан Кръстев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Браво и успех от сърце!
  • О, актулана и силна творба,
    малко размита на моменти,
    но като цяло заслужава
    моите аплодисменти!
    /и аз подписах петицията!/
  • Аз вече я подписах! А за стихото - Ренката е права! Твърде дълго, губи силата си и цялостната идея малко куца, ама желанието и позицията ти заслужават най-искрени адмирации!!!
Предложения
: ??:??