За любовта им
За любовта им
Залюби Слънцето Луната,
мистична бе им любовта,
едничък син на своя татко,
а тя на майка си – една.
В царство свое той блестеше,
възхваляха го хора и цветя,
горите, птиците, реките
и всяка жива божа твар.
А тя красеше със лика си
потайната, магична нощ,
с другари, верни ѝ звездици,
тя бдеше над света заспал.
Залюби Слънцето Луната,
затича се в небесен свод,
протегна той лъчи си топли,
изгора си да стигне с тях.
Но нея теглеше нощта я,
не даваше я – никой друг,
неземна бе й красотата,
но не за Слънчовия свят.
Застрада Слънцето, горкото,
със сиви облаци се скри,
загасваха от скръб лъчите,
сумрачен тегнеше светът.
Луната – Слънчева изгора,
от мъка взе да се топи,
останал бе на небосвода,
блед сърп от приказний ѝ лик.
Застрадаха и земни твари,
западаха рояк звезди,
когато чули и разбрали,
за мъчна и горчива им любов.
Залюби Слънцето Луната....
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивелина Дамянова Всички права запазени
