За любовта им

Залюби Слънцето Луната,

мистична бе им любовта,

едничък син на своя татко,

а тя на майка си – една.

В царство свое той блестеше,

възхваляха го хора и цветя,

горите, птиците, реките

и всяка жива божа твар.

А тя красеше със лика си

потайната, магична нощ,

с другари, верни ѝ звездици,

тя бдеше над света заспал.

Залюби Слънцето Луната,

затича се в небесен свод,

протегна той лъчи си топли,

изгора си да стигне с тях.

Но нея теглеше нощта я,

не даваше я – никой друг,

неземна бе й красотата,

но не за Слънчовия свят.

Застрада Слънцето, горкото,

със сиви облаци се скри,

загасваха от скръб лъчите,

сумрачен тегнеше светът.

Луната – Слънчева изгора,

от мъка взе да се топи,

останал бе на небосвода,

блед сърп от приказний ѝ лик.

Застрадаха и земни твари,

западаха рояк звезди,

когато чули и разбрали,

за мъчна и горчива им любов.

Залюби Слънцето Луната....