Излъгах. А сетне се хлопна врата.
И млъкнах. Аз имам още за даване.
И си тръгна. Тост вдигам за това.
Не си падам по дългото прощаване.
Каза ми: „не заспивай, когато умират звезди!”
И аз в пулса си приех уморената вселена.
Каза ми: „аз ще си ида, но ти ме помни!”.
И аз си спомних, че от тъга съм обзета.
Сетне дойде последното.
Онова, дето от хората се плаши.
Виж, крайна глътка от питието,
времето ни свърши, миговете и всичко „наше”. ...