За Париж
Небе едно,
също като от платната,
зараждащо се сиво.
Сиво, но пък живо,
някак си богато.
Не можеж го описа...
От нищото се ражда,
пусто, малко полегато,
липсва му всякакво стакато.
Абе като на платната,
сиво.
Но е живо, много живо.
Карате да се замислиш някак
и да спреш по пътя кратък.
Гледаш облаче лениво
някак си разлято,
то не е едно,
вгледай се нататък.
А през тях
се спуска светлината,
една такава бледа,
като във платната.
Тънки, фини струи, бели,
години разпилели,
топят се във тревата.
А пък тя зелена,
дълга,
стига до полята.
Можеж да вървииш...
Опънала краката
с чорапки на цветчета рижи,
вятърът ги движи.
Кажи ми как да спиш?
Може само да лежиш.
Може да закусиш даже,
никой нищо да ти каже.
Да оставим суетата,
глава отново в небесата.
Нека водят стъпалата
на Марсилезата изпята,
от гласа народен,
тук е тъй свободен.
Иде от паважа влажен,
а той е много, много важен.
И винаги е бил.
Толкова години сенки е поил.
А на кои?
Я се замисли.
Да.Тракат токовете в тишината?
Патриоти и предатели,
Гаврош, мускети,
художници, писатели...
И шарлатани най-проклети.
Разбира се не липсват примадони и
колела на лъскави файтони,
в перуките си бели
пазят тайните умели...
Е сега е друго.
Малко по-обрано.
Но не можеш устоиш,
погледни през рамо.
Така е, няма да пестиш,
един живот е само.
Ти си във Париж.
Кафето мъничко и скъпо,
даже не е ароматно.
Върху масичката тясна, някак непонятно.
Столът твърд...
Пък и хладно, да му се не види.
Но пък колко е приятно
и Дионис може ми завиди.
Криеш се под лампиона
и броиш лица, съдби и стъпки.
Ти си част от милиона.
Мене ме побиват тръпки.
Ставай да вървим,
другарю, животът е един.
Ставай стига сме стояли,
чакат хилядите авантюри.
Под балкони и канали,
кръстопътни тротоари.
Край стените безконечни
чуваш камъните стари,
как в шуплите си вечни,
скрили векове вдълбани.
Бият хиляди камбани...
Камъкът в Париж!
Моля те, иди го виж!
Няма друг.
И в Атина, и в Гиза, и у Рим,
камъкът е победим.
Той е тъпкан и е бит.
Няма вечен неолит.
Спи покорен и опитомен.
А тук, въобще не е така
и ще ти го обясня.
Тук камъкът е вкарал в плен,
но не насила....
Човешките очи, ръце,
душата мила.
Не ние коленичиме нозе,
красотата ни е свила.
Е, някак си е горд,
признавам от сърце.
Нали е от Париж,
това не ти е някакво селце.
Няма да остави хей така
да го мачкаш със крака.
Гледаш го стои си там,
а гони хиляди простори.
Тих и бял,
а сам
нещо ти говори.
Ти си ням.
Не можеш го разбра
ако не си бил там.
Но сам...
Иначе не те обича,
егото на прах изтича.
А как е издълбан!
Боже, погледни!
Дали си ти?
С чук и длан
или е друго?
Не, не знам.
Как е пипал, как е дал?
Плътта си в камъка е влял.
Стига тежест.
Да вървим натам,
Париж дарява свежест.
Хоризонта е избран.
Куполите извисени,
пътеводни доайени.
От истината заслепени,
с Блага вест оповестени,
с теб се носим просветени.
Под мостове позлатени
ще намерим наранени,
шлеповете на вода
от шансона напоени
украсени със цветя.
Да.
Сена е една.
Майка на града.
Тук живота е родила
и с единство го е дарила.
Носи гъстите коси
на времената
сменяли глави,
изковали правилата.
Но кръвта отдавна е измита.
Днес владее свободата.
В сивите води увита,
в дъното на самотата
подлостта остава скрита.
Само спомените са разстлали
свилените си воали,
под мостове украсени
с мечтателите наводнени.
И стърчи до тях не Гилотина,
плашеща с грозната си сянка,
а принцесата удостоена
с най-красивата осанка.
А на главата ѝ блести корона,
подобаваща на беладона,
царуваща дори без трона.
Днес червеното е само
част от фона на колажа,
на твореца надарен
който част е от пейзажа,
неизменно нареден.
Той не е един,
творецън е неизброим.
И сега както тогава
тук с обречен на задача
той безмълвно си дарява
надеждата на минувача.
И аз се скитам
надарен,
без никой да попитам,
целия загубен ден.
Даже честно да си кажа,
мъничко съм отегчен.
Но щом съм стъпал на паважа
мога сам да си докажа,
ето има ме и мен.
И ако някой път
и ти
воден от духът
бродейки очи,
сънуваш без да спиш
сигурен бъди,
ти си в Париж.
© Георги Христов Всички права запазени