Не знам защо и колко ще тъжи,
а уж е пролет – цъфнала и бяла,
 началото на всичките начала,
напук на всички болки и лъжи.
Куршумите ви огнен, зъл откос,
децата гладни, злобата ви скрита,
дипломатично някой там попита,
защо сиракът мърляв е и бос.

И уж е пролет, а върви сама,
на дрипла и на блудница прилича,
прокажена... Душата ѝ е птича,
но в погледа ѝ – болка и тъма.
Раззинала войната скверна паст,
животи и съдби без жал поглъща,
смъртта коси навред и вездесъща,
кикоти се: — Аз пролет съм за вас!

Савани бели, ето ги – цъфтят,
а някой стара песен каканиже,
повтаря как обича своя ближен
от ден на ден е с "обич" по-богат.
А друг сковал  надве - натри амвон,
"неверници" съсича, като с брадва,
тщестлавието му тълпата радва.
На сцената... До сетния поклон...

И уж е пролет, а навън  вали,
мъглата ту се спуска, ту се вдига,
човеколюбци всички сме – на книга,
сърцата ни на длан са... А дали?
И май дойде – да възкреси любов,
да пусне тихо блудницата в храма,
а паството? Гуляе и го няма...
За пролет този свят не е готов.