Задъхан стих
Времето ... Изтичащото ...
Което все пред мене тича,
аз го гоня, все едно е
моето момиче,
подскачайки подтичвам
като кукер - тъй обримчен
със звънци от нега и обич -
всичко в мен звъни
срещу черни сили зли ...
И подтичвам пак ...
Понечвам да се спра,
но не мога, няма как ...
Без дъх съм и се изморих,
накъсва се и моя стих
непарфюмиран, не песен,
с аромат неравноделен
на тютюн и чесън
в мъглата на тази
зимна есен ...
Но продължавам,
подтичвам след времето,
то не пита дали остарявам,
защо обичам, от какво
отмалявам ...
То изтича ...
Но аз знам, заложено е в мен -
ще го настигна някой ден
и ще го изпреваря -
едва тогава с теб
без край ще разговарям ...
Край огън тих
със задъхания ми,
накъсан стих ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Василев Всички права запазени
твоето време - момиче. Представих си огъня...една поляна, чисто небе и голяма, пълна, бяла луна...Приказен си Вале, просто приказен... А в тази едва доловима болка се влюбих - Но продължавам,
