Задъхан стих
Времето ... Изтичащото ...
Което все пред мене тича,
аз го гоня, все едно е
моето момиче,
подскачайки подтичвам
като кукер - тъй обримчен
със звънци от нега и обич -
всичко в мен звъни
срещу черни сили зли ...
И подтичвам пак ...
Понечвам да се спра,
но не мога, няма как ...
Без дъх съм и се изморих,
накъсва се и моя стих
непарфюмиран, не песен,
с аромат неравноделен
на тютюн и чесън
в мъглата на тази
зимна есен ...
Но продължавам,
подтичвам след времето,
то не пита дали остарявам,
защо обичам, от какво
отмалявам ...
То изтича ...
Но аз знам, заложено е в мен -
ще го настигна някой ден
и ще го изпреваря -
едва тогава с теб
без край ще разговарям ...
Край огън тих
със задъхания ми,
накъсан стих ...
© Валентин Василев All rights reserved.
твоето време - момиче. Представих си огъня...една поляна, чисто небе и голяма, пълна, бяла луна...Приказен си Вале, просто приказен... А в тази едва доловима болка се влюбих - Но продължавам,
