Залез
Слана попари крехкото ми тяло,
а някога аз бях зелената трева
и слънце гря и беше лято,
а тъкмо бе отминала и пролетта.
Щастието ми беше ежедневно
и радост бе покрила селския ми двор,
но есен рязко ме застигна гневно
и мойта волност стана мой затвор.
Залезе слънцето над моя небосклон,
черна нощ настана над света ми.
Нямах време даже за поклон -
завесата се спусна под носа ми.
Очи отварям, утро не настава,
в безкраен мрак затворница съм аз,
удавница във своята забрава,
заключена тук до последния си час.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Кръстева Всички права запазени
