Залез
Слана попари крехкото ми тяло,
а някога аз бях зелената трева
и слънце гря и беше лято,
а тъкмо бе отминала и пролетта.
Щастието ми беше ежедневно
и радост бе покрила селския ми двор,
но есен рязко ме застигна гневно
и мойта волност стана мой затвор.
Залезе слънцето над моя небосклон,
черна нощ настана над света ми.
Нямах време даже за поклон -
завесата се спусна под носа ми.
Очи отварям, утро не настава,
в безкраен мрак затворница съм аз,
удавница във своята забрава,
заключена тук до последния си час.
© Надежда Кръстева All rights reserved.
