24.02.2015 г., 7:46 ч.
Заминаха
Връщам се в родния край,
вървя през полето, където
дядо парещи сълзи вкопа
и ми ги остави в наследство.
Астмата посърнала не ражда
жълти зърна, няма го стопанина
да я прегърне... Тъга.
Облаче бяло запя песента -
любимата дядова и се отвори
нейде врата -
на минало, настояще и бъдеще.
От очите капна сълза
в блузата таткова и той
като дядо замина.
Останах сама - без роднини!!!
Родна майка една съшива
със сълзите си спомени
и ме боли, ужасно боли...!!!!
И нея някой ден ще загубя!!!
© Василка Ябанджиева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Ма това сме го чули вече! Стойна, много добро поприще ще намериш като психотерапевт, мисля, но това е литературен сайт, ако не се лъжа?
-
Васе, спокойно! Това е житейският пък, който върви към вечността.
Осъзнаеме ли се вече всичко ни става известно, но друга алтернатива няма.Влизаме в пътя и след нас оставаме диря.
Не всичко е толкова отчайващо, щом носиш в сърцето си вярата в Бога.
Желая ти по-ведро настроение - живей пълноценно живота си!
Пиши, пиши и пак пиши и ще забравиш тези настроения!
Ведро настроение! -
С Ели!
Ние сме човешки същества и се привързваме. А спомените от детството са най-ярки и най-силни. Те са като един слънчев остров, към който винаги се завръщаме в трудните минути от живота си и с напредването на възрастта.
Почувствах болката ти, Василка! Успяла си. -
Съпреживях....
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Докосва...