Портата само бе останала.
А зад нея руини от замък стар.
За да влезнеш, през шубрак
и гъста гора трябваше да минеш.
Руините от него само напомняха за миналото,
за спомените, за живота някога там...
За хората.
За надеждата.
За славата.
За царете.
За монаха, който разказваше истории някога там.
Отдавна никой не идва тук.
Остана пусто това забравено място.
Не се чува ни звук, ни нищо.
Ти не знаеш?! Какво да знаеш?
Ти просто не помниш.
Онези руини са останали от онова време,
когато уважението се ценеше, магията цъфтеше,
живота кипеше, любовта не се купуваше.
Ти не знаеш...
Вятърът подухва тихо, птича песен нейде в гората звучи,
но гласовете не шепнат вече; чакат времето да ги заличи.
Портата остана само. Зад нея руини от античен замък.
Спомените не могат да те върнат назад.
Те напомнят какво е било.
Не остана нищо.
Друго, какво?
Стени направени от камък мигом се срутиха.
Очите ти виждат ли?
Не изтръпна ли душата ти за миг поне?
Не задържа ли дъха си за секунда при тази картина?
Ръцете ти не потрепериха ли от студ изведнъж?
Сърцето не спря ли ти за минута?
Смут не усети ли поне веднъж?
Недей рони сълзи.
Забвението е достатъчно.
Няма да намериш тук нищо.
За какво да идваш?
Няма какво да видиш освен руини и тъмен шубрак.
Ще чуеш само тишината настанила се от векове насам.
Ще усетиш празнината щом очите зърнат този пущинак.
Няма нищо тук.
Освен порта, а зад нея – замъкът стар.
Замъкът, който връща душата ти хиляди години назад.
© Нина Чалъкова Всички права запазени