Защо?
Защо плаче човек и се смее?
Защо носи във джоба си маски?
Защо друг някой не полудее?
Защо пеляшките нямат каляски?
Защо изобщо да будиш се утре?
Защо любовта е толкова сляпа?
Защо най-прекрасно е нейното кутре?
Защо ти харесва да гледаш как шляпа?
Боса, в дъжда, по пода, в полето
с роса по косата, облякла небето...
Защо ли не можеш да я забравиш?
И както съкровище някой заравя...
Да я заровиш, да се направиш,
че вече не помниш, че не ти вече пука,
че това, любовта, е някаква скука...
Да я заровиш под стръмна могила,
Да мислиш – "други любовта е калила,
и мен ще кали и направи перде".
Защо сърцето ти не може да спре
да мисли за нея, да тръпне, да мре...
Не спира даже за миг да трепери,
да не би друг някой да я намери...
А времето, казват, и камъка чупи,
че няма едно сърце да пречупи...
Сърцата почупени стават студени,
цинични, ехидни, до смърт уморени,
пред това все да дирят и да копнеят,
избират забравата, и вечно се реят,
в тъгата, в стремежа свой вечен,
не разбират, че е всеки обречен
да стиска едно сърце избледняло,
в спомена сякаш, безплътно, изтляло,
превърнато в купчинка пепел димяща,
и тази тъга, в гърдите растяща,
не спираща никога... без край, без надежда,
кара човек да спре да разрежда
виното, водката, чисто и силно,
битието става все по-инфантилно.
И ставаш циник! И ставаш простак.
На любовта слагаш въпросителен знак.
Мъртва е, казваш, лъжа бе, измама...
Изкопаваш самичък поредната яма
и падаш отново във нея глупашки,
но вече по-ведро и някак бодряшки
се валяш във тинята долу окалян
сред алкохол, от пороци омаян,
се питаш - Защо? Защо така страдаш?
Но вече не чувстваш, а само пропадаш...
За това има лек! Не се пие, а врича...
Тичай със нея, догде с теб тя тича...
А падне ли, падни и ти там веднага!
Пък нека се смеят, и нека се чудят.
Умри там до нея, щом това се налага...
Умрелите влюбени пак живи се будят!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лебовски Всички права запазени
