Защо плаче човек и се смее?
Защо носи във джоба си маски?
Защо друг някой не полудее?
Защо пеляшките нямат каляски?
Защо изобщо да будиш се утре?
Защо любовта е толкова сляпа?
Защо най-прекрасно е нейното кутре?
Защо ти харесва да гледаш как шляпа?

Боса, в дъжда, по пода, в полето
с роса по косата, облякла небето...
Защо ли не можеш да я забравиш?
И както съкровище някой заравя...
Да я заровиш, да се направиш,
че вече не помниш, че не ти вече пука,
че това, любовта, е някаква скука...

Да я заровиш под стръмна могила,
Да мислиш – "други любовта е калила,
и мен ще кали и направи перде".
Защо сърцето ти не може да спре
да мисли за нея, да тръпне, да мре...
Не спира даже за миг да трепери,
да не би друг някой да я намери...
А времето, казват, и камъка чупи,
че няма едно сърце да пречупи...

Сърцата почупени стават студени,
цинични, ехидни, до смърт уморени,
пред това все да дирят и да копнеят,
избират забравата, и вечно се реят,
в тъгата, в стремежа свой вечен,
не разбират, че е всеки обречен
да стиска едно сърце избледняло,
в спомена сякаш, безплътно, изтляло,
превърнато в купчинка пепел димяща,
и тази тъга, в гърдите растяща,
не спираща никога... без край, без надежда,
кара човек да спре да разрежда
виното, водката, чисто и силно,
битието става все по-инфантилно.
И ставаш циник! И ставаш простак.
На любовта слагаш въпросителен знак.
Мъртва е, казваш, лъжа бе, измама...
Изкопаваш самичък поредната яма
и падаш отново във нея глупашки,
но вече по-ведро и някак бодряшки
се валяш във тинята долу окалян
сред алкохол, от пороци омаян,
се питаш - Защо? Защо така страдаш?
Но вече не чувстваш, а само пропадаш...

За това има лек! Не се пие, а врича...
Тичай със нея, догде с теб тя тича...

А падне ли, падни и ти там веднага!
Пък нека се смеят, и нека се чудят.
Умри там до нея, щом това се налага...
Умрелите влюбени пак живи се будят!