Защо, госпожо?
Обичам те.
Ах колко те обичам.
Макар във тебе да съм гост.
От малък името ти сричам.
Започваш там, при Дунав мост.
Простираш Дунавската равнина.
От там преливаш, сякаш си симфония,
през Черни връх на Стара планина
и свършваш чак след Македония.
Красива си, ухаеш на море.
Незнайно как, във пазвата си скрила
безкрайно синьото небе
и Пирин, заедно със Рила.
Красива си, госпожо, много...
Цялата си вир вода.
Нищо, че си с грозно лого.
Продължавам да ти казвам - да!
По теб навсякъде съм бил.
Не питай как съм се оправял.
Не питай колко съм изпил
и кални стъпки съм оставял.
Не питай, няма да ти кажа.
Ти госпожо... Ти си орисия.
Нападнат ли те, ще ги смажа,
и от черепите им ще пия.
Но, защо госпожо, непрестанно
зачеваш в своята утроба,
износваш нещо ненормално
и раждаш постоянно роба?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лебовски Всички права запазени
