Къде изчезна?
Къде се скри?
Къде потъна
в бездни, в мъртвини?
Защо избяга ти от мен,
тъй красива, необятна и недостижима?
Защо погълна всеки мой ден?
Защо остави само празнота?
Остави, ти любов, след себе си само мрак,
мъглата покрива всичко пак.
Покрива сякаш и моите мечти,
тъй както реещите се звезди.
Те поне си имат спътница - Луната,
а на мен отредена ми е самотата.
Но надеждата като светулка малка
в мрака всичко озарява.
Тя като догарящ въглен в сърцето е -
или ще ме сгрее,
или ще пламне
и изгори ме до основи...
© Ивон Цветанова Всички права запазени