С виковете или тишините ми
не исках да те натоварвам,
не исках да те наранявам,
нито исках да те обичам, прости ми...
Не исках да се изпречвам на пътя ти...
и да те спъвам в камъните на мъката си,
на цялото ми отчаяние и егоизъм...,
прости страха,... бягството, тъмнината ми...
Самолюбието ми без капка покритие.
За това, че не исках да те нараня,
но го направих и все още го правя...
Прости вечното и невъзможно сбогуване...
Прости, че не го разбирах
и че все още си затварям очите.
Но исках, ако се хвърля в кладенеца,
на най - голямата болка, да съм сама...
Но сега чак осъзнах, че това бе,
най - кървавата ти сълза, защото ме обичаш...
Днес осакатена, докато ме докосват думите...
и делата ти, всеки стих го пиша с кръвта си...
© Тита Всички права запазени