Заслуга е честта да съм обичан
Очакване, в предчувствие облечено,
изгрева сънуваше на близко сбъдване,
но светъл лик, на който бе обречено,
зад облак скриваше се в точката разсъмване.
Днес утрото е ясно! – Ти се върна;
целувам сепнат гънката вина,
стаена в ъгълчето на усмивка, пак прегърнал
девойка някога, сега - жена.
Вина у теб ли?! – Не подхранвай тази клада,
нали не тя, отново ни събра!
Тогава бяхме прекалено млади,
сами сред драки в непребродена гора.
Улисан в силата си, дваж самонадеян,
аз, слепецът, не съзрях, не проумях
колко крехка си в света ми неугледен,
как плахото доверие зачева страх.
Намъченка си, жадна, изнурена...
На случая в капризната везна,
все пак горчилката не е била спестена;
докрай изстрадала си участта жена.
И аз пораснах - след плесницата-раздяла.
Пребродил своята гора нашир и длъж,
намерих извор непресъхващ, изцеляващ
и хлебна е дланта ми – длан на мъж.
Мога жаждата да утоля, да те заситя;
всеотдаен, нежен, благ – без гръмко вричане.
С дребни радости, усмивка – спътник в дните -
заслужил бих честта да съм обичан.
Толкова е хубаво, че пак те имам!
Постой така... отдала шепичка поне умора,
чуй пазеното дълго в мен - „Любима моя”,
нашепвано в косите ти, в дъха разтворено...
Боя се само да не вдигнеш взор нагоре,
дорде измолвам от небето капки дъжд,
че туй, в очите ми, май знам какво е...
и не приляга някак на представата за мъж.
18.06.2015
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Нешев Всички права запазени
