Как да започна, като нямам думи?
Как да продължа, като мисълта ми се губи?
Каква съм аз и каква искам да бъда,
каква е моята съдба, каква е моята присъда?
Може би най-потърпевш си ти,
който изтри моите сълзи.
Може би ти страдаш повече от мен
и аз накарах те да проклинаш всеки божи ден.
Защото слънцето изгрява, но не в моята стая,
кара ме да търся място между ада и рая,
кара ме да осъзная, че ми е даден живот да съм сама,
да няма никой до мен в моята съдба.
Да съм вълк единак,
който просто изчезва в тъмния мрак,
оставя белег на всичко по дългия път,
а живее, просто, за мига.
Ти беше моята луна, под която виех.
Ти беше онази утеха, в която сълзите си триех.
Ти беше всичко и нищо на света.
Ти беше любовта.
Откъде дойде това, не зная,
но нещо накара ме да осъзная,
че не те заслужавам, дори и малко,
че моето съществуване е жалко.
Че аз съм дете на борбата, която не съществува,
че да бъдеш с мен не си струва.
Не мога оставя това на заден план,
а да погледна назад… ме е срам,
не мога да бъда твоя свят
от радост, защото моят е като войната в Багдад.
Не съм скромното момиче, което бях,
вече съм силна и от проблемите не ме е страх.
© Лапето Всички права запазени