Заспиш ли, любе, си отиваш...
"Не казвай, любе, лека нощ, че като казваш, любе,
сърце пробождаш с остър нож..."
Тъмно е. И тихо, и пулсно изтръпнало,
и бели кенарени постели,
твоите пръсти ли галят до съмнало,
твоите пръсти, изящни и бели?
Тихо е. И черно като дълбоките кладенци,
където се дави луна, тъжна и стара.
Блеснат ли в тъмното новите менци,
не ми затваряй, малката порта не ми затваряй...
Задушно е. Гори ме, какво ли е -
старо вино ли, тъмно оцветило устните,
Утре е неделя, мъничка... света неделя.
Ще ме пуснат ли, в олтара ще ме пуснат ли?...
Свила се е над сърцето ми дълга нощ.
Сънувам буден широка млада земя,
нося прах с нозете си, до сърцето - нож,
а ти веднъж, веднъж за мен не се засмя...
Нося в очите, нося нощите в бели кенари,
от толкова взиране в смъртта.
Тези очи, които ти затвори, ме изгарят,
а ти веднъж, веднъж за мен не се засмя...
А как ме молеха очите ми да спра да гледам,
не ми казвай, че заспиваш, не заспивай,
защото там не зная как да те последвам...
Тихо е. И тъмно. Заспиш ли, любе, си отиваш...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евкалипт Всички права запазени
