18.08.2006 г., 11:52 ч.
Затвор от болка
Затворен в клетка от лъжи и самота,
стени корави, наслоени с мъка,
тъга просмуква се във моята душа,
затворен съм... без никаква пролука.
Затвор студен, без лъч от светлина,
тупти сърцето все по бавно.
Изгасва... Краят ли е това?
Очи от болката притварям плавно.
Тръгвам си от вас и от света
оставям само тялото горещо
и питам ви "Кой спомена,
че любовта била прекрасно нещо?"...
стени корави, наслоени с мъка,
тъга просмуква се във моята душа,
затворен съм... без никаква пролука.
Затвор студен, без лъч от светлина,
тупти сърцето все по бавно.
Изгасва... Краят ли е това?
Очи от болката притварям плавно.
Тръгвам си от вас и от света
оставям само тялото горещо
и питам ви "Кой спомена,
че любовта била прекрасно нещо?"...
© Борислав Попов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Стихотворението е страхото
-
към коя песен?
-
Хареса ми доста.Особено последната част:
Тръгвам си от вас и от света
оставям само тялото горещо
и питам ви кой спомена,
че любовта била прекрасно нещо?... -
Много ми прилича на стила на Яворов...което естествено е похвално защото за мен той е най-великия сред българските ни творци.Аз съм пристрастна към него де!Още повече бих направила една асоциация с конкретно негово произведение,което е възлово в неговия и творчески и житейски път ,за да не ставам досадна няма да обеснявам точно зящо ,който е заинтересован ще намери и автобиографията му и критиките за него и ще си обясни точно защо.но ще си позволя да го цитирам,за да можете без обяснения да разберете (може би)защо ги почуствах толкова близки двете произведения.Без да се обиждаш,има още доста докато постигнеш майсторството и емоциалността на Яворов,но си на прав път!Много ми допадна написаното от теб!!ама много!ето го и цитата:
Сам си - и в треска, между тия
оголени стени; вторачен
гъстеещ полумрак наднича,
подава се от всеки кът;
камина без топливо,
отворена - уста готови
проклятие да изрекат.
Затварям пламнали очи
ала напразно - няма сън;
не мозък, а олово сякаш
в разяден череп се разлива...
Възглавието - камък същи
леглото тръне и коприва.
И през прозореца мъглив
из вечерния здрач далеко
блуждае поглед: по небето,
разгонени от буйни вихри,
в безреда облаците бягат.
И струва ми се, че долавям
изпод небесни широти
от някаква зловеща песен
сподавен тътен да ехти.
И чак в душата ми прониква
настръхнал в кътовете мрак.
Аз чезна и се сливам
с мъгли страхотни - задушливи,
на ада сякаш из недрата
стихийно блъвнали във мене.
Ей вгъва се небо далечно,
И облаци бучат и бягат,
и пак халосано назад
повръщат се... В глава
ни миг остава вихра мисъл,
в душата хаос и тревога.
Не песен слушам! - а зловещо
ехтят отчаяни въздишки
и гладни плачове, и диви
поемни писъци... Блести
размахан бич от скорпиони,
звънят окови-железа.
........... -
Няма нужда от оправдание-добре се е получило!
Поздрави!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Ще разупиш ли леда, обвил душата..
Или ще се предадеш, без усилия дори..
Ти знаеш, че е трудно и войната..
се печели с жертви,битки..и боли..
Пусни я да нахлуе Тя във тебе..
и затвора..ще го превърне в кът за двама..
Дори да отричаш и да не я приемеш..
След хилядите болки.. тя вечено ще остава...
в сърцето ти...!!!
С обич!