Затъмненията лунни ще са наши
Сбогом, страннико. Не ме помни със лошо...
Избягах от душата си... На тъмно...
Пресрещнаха ме немите въпроси,
разбридаха сърцето ми до съмнало...
Разлиствам всяка дума в писъмцата ти...
Преглъщам сълзите си... цвят да не поникне.
Протягам пак във тъмното ръката си...
... Звездите все така изгряват си усмихнато.
Не им се сърдя... Даже и на себе си.
Реката... звездната... преминахме я двама.
По пясъка следите ми оставаха...
... Водата ще ги претопи... в забрава.
А вятърът със кратките си набези,
ще роши сянката ни във тревата.
Щурчетата ще чакат лунни залези...
... Мечтанията ще изчезнат със росата.
И само някъде над дясното ти рамо
една целувка ще се спре уплашена,
а после ще се скрие във дланта ти...
но затъмненията лунни...
ще са наши.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Всички права запазени
