Завещание
Понякога аз много те обичам.
Понякога усмихнат те бленувам.
И плача много и сънувам.
И всичко толкоз ми тежи,
защото това „понякога" си точно ти.
И не понякога, а безконечно
за теб ще мисля, моля нечовечно.
Ще падам в бездната греховна.
Ще съдя всичко със съдба поробна.
Но не да страдаш само като мен -
нещастен, необичан и несподелен.
От перла и лазур си по-безценна,
от лъч, от ореол по-непрогледна.
Зарежеш ли частица само от това,
което по света наричат с всичко „красота",
нечестно си издигана в култ тогава.
Нечестно спрямо теб самата.
Че кой потъпква святост на земята.
Нима безброй мъже след теб не тичат.
Нима безброй от тях не те обичат.
И те понякога ще те бленуват.
И те ще плачат и сънуват.
Живей да бъдеш пътя им в зората.
На многото след мен да даваш светлината.
Живей! Със храм, защото е спокойно
и жаждата да утоляваш е достойно.
Бъди! Бъди им хубав сладък грях,
защото аз за теб да бъда - не успях.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Илиев Всички права запазени
