Завих се с облак, да поспя
Завих се с облак,
нещо ми е хладно.
Придърпах го и се завих.
Одърпан беше,
но такъв ми се е паднал.
Аз с облак
през глава завих се.
Нощта е глуха -
казах й да тръгва.
Тя ми се помайва, не й пука.
А някога ме искаше –
за спътник.
Луната завидя ми –
и тя под облак се прихлупи.
Хайде, номера!
Отивай си! – ми вика –
това е моята земя.
Добре де, няма да й преча.
Отдавна с нея не говоря.
Сърдита съм й, а и тя
надута напоследък ми изглежда.
И прави се на важна
при това.
Студено ми е. И треперя.
Исках да се стопля малко.
Да поспя.
Придърпах облак,
за да се завия.
Над мен единствена звезда
сега ми свети право във очите.
Нощта не мърда.
Някак потреперва.
Надеждата застинала е
в гъстите й мигли.
Часовникът звъни.
Почти е два.
Луната скочи – сякаш се разбуди.
А аз така и не заспах.
В душата ми кръжаха пеперуди.
В прозореца погледнах мълчаливо.
По него - малки капчици роса.
Не, не ...
Сълзи се спускат - колебливи.
Преваля два.
Отметнах облака – не ми се спи.
Ще тръгна рано.
Не ще дочакам
петлите с дрезгав глас
да кукуригат.
Ще тръгна.
Преди да са проплакали петли.
За да погледна слънцето в очите!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нели Всички права запазени
