Преминах през този свят
като мотриса.
Така го чувствам.
След мене - само вятър
през решетка на матрица,
оковала ме изкусно...
На прав път, понякога завой,
после спирка,
все по разписание...
лица безброй
се качваха и слизаха,
знайни и незнайни -
едни по тънки ризи,
под които прозираше сърцето,
други - в кожите на гризли,
ръмжащи за мястото в купето...
Е, тъй бе, припяваше
припряно влака,
облян в лъчезарна 
светлина,
скоростния ритъм
на колелата
все догонваше
някаква мечта ...
Докато матрицата разчупих...
И... о, Боже - 
що за свят бе това? -
безличен и бездушен,
дори да се влюбиш
избор няма твоята душа ...
Не е за мен...
На мотрисата се връщам,
без решетки...
Пак ще летя - до онзи ден,
когато усетя, че съм си вкъщи...