Завръщане...3

Завръщане...3

           На светлата памет на Майка ми...

Отново се връщам във Родния край,

не минала болка в душата дълбай:

за всичко, което Животът отстреля,

за Вечното време, което разделя...

По-дълъг е някак Обратният път,

светлинни години ме сякаш делят

от всички изгубени днес безвъзвратно

вълшебства прекрасни от Детството златно...

Опитвам във спомени Оня живот

да върна, да бъде отново „на ход”

и пак да мечтая (до колкото помня!):

да стигна Живота отвъд хоризонта...

... но даже мечтата остава сама,

а днес се завръщам отново в дома,

макар и да зная, че никой не чака

безумния скитник с надежда във мрака...

През пътната порта на Родния дом,

изгубил си ключа ще вляза със взлом,

но как ще избегна (не знам!) диалога

със двата провиснали там некролога...

Защото признавам, че съм аматьор

не мога да водя със мъртвите спор,

а нямам дори и едно оправдание

за всяко от тях преживяно страдание!...

Бих искал да бъда невидим сега

обвит във воала на тиха тъга

и свит доземѝ от внезапна неволя --

не Господ за прошка, а тях да помоля...

А къщата дето от детство я знам,

безжизнена днес е -- подобно на храм  

останал без чудото на Естеството,

понеже прогонено е Божеството!...

... но радостен лай ли, отнейде дочух,

илѝ пък мираж бе на морният слух –

скимтейки ме близна по бузата Шаро*

единствен останал от Времето старо...

... В измамната същност на Другия свят,

не бях и помислял за този обрат

и все поетично мечтаех как вечер

ще дойда, най -- после наскитал се вече:

-- и тази (сега прокълната!) врата

отваря я моят тревожен баща,

а мама подпряна на старата къща

със сълзи от радост и с вик ме прегръща...

... Мечтите!... Мечтите!... Отидоха те

във небитѝето... Над мен е небе --

където са мъртви дори и звездите,**

а призрачни идват от тях светлините...

Внезапно Комета премина в нощта

по орбита тръгнала от Вечността...

... Изгаряше бавно, неземно красива,

но с огън небесен...

... И само тя жива!...

22.04.2017.

*Шаро се казваше нашето куче.

**Много от звездите, сега  на Звездното небе

са умрели преди милиарди години и само светлината

излъчена от тях се движи в Пространството и я

виждаме. Тя фактически е като призрак. А когато

тази светлина е „тръгнала да пътува” – нашата планета

още не е съществувала.