Завръщане във вечерта на спомените...
на К...
Ти искаш ли да дойдеш пак с мен във планината –
на споменът на гости във хижата позната?...
Там Миналото време през клоните наднича –
а в него ти завинаги си: „Моето момиче“!...
Ти помниш ли: как плахо прегърнати тогава
(за първи път във унес на сладостна забрава!)
вървяхме нѐя вечер сами из планината,
а ти си бе накичила със цветя косата –
и как Страстта ни грабна свали́хме ли си дрехите,
и как от нея после, до днес не се отрекохме!...
И как, навярно в пристъп на временно безумие –
илѝ на трайна лудост – гърдите ти целунах!...
Край ѐзерото горско и във водите хладни
как гонехме се голи и неразумно млади...
(И как от храсталаците там дивите животни
са гледали, навярно: и тъжни и самотни...)
Във сумрачния здрач разпръсван от Луната
със сенки причудливи бе тайнствена гората...
С легенди и предания, дошли от вековете –
общувахме интимно и с тях, и с ветровете...
А Вечността над нас във Звездните кервани
пътуваше през Времето в Безкрая – без забрани...
...но аз все още помня и брóя на Звездите,
понеже с тях наричахме в онази нощ мечтите...
Но със една по – малко обаче те са вече
във всяка размечтана от тук нататък вечер...
(Ти помниш ли Звездата над нас, която падна
и как си пожелахме с теб: щастие за двама?...)
Тогава в тишината и поначало глуха
(скрит някъде из нея) сам Бухалът забуха...
...Но нѝй не проумяхме ли: и мъдростта, която
сам той ни подаряваше в оная нощ в гората,
че там след водопада на изблици лирични
във утрото поехме пак в пътища различни!...
... А после във Живота май нещо се разсъхна
и всичко, кáто ѐхо във планина, заглъхна..
Но хайде пак със теб, напук на рутина́та,
отново да избягаме там горе в планината!...
...На Времето когато обявим вендета –
ела да идем двама, под старите дървета,
а и Любовта́ ни, в прегръдките на мрака,
дори не остаряла там цял Живот ни чака...
... и нека ѝзживеем Мигът: защото зная,
че няма как да бъде, и по – различен Края!...
А Времето, което навярно е безкрайно –
е неразбираемо, капризно и потайно...
И свършва се Животът ни често нелогично...
(Защо твърдят тогава,че Господ ни обичал!...)
.. Ела: и в тази Вечер на спомените Скъпа,
сега ти обещавам любов и страст по пътя,
а в края на нощта сами ще осъзнаем,
че в Миг от Вечността – били сме...
– Без да знаем!...
* * *
... а Бухълът, Мъдрецът от горската дъбрава
сам остарял е милият тъй много от тогава...
Май нещо все умислен е, та не буха вече,
а някога твърдеше, че сам ще бъде вечен!...
Една вечер в Планината
© Коста Качев Всички права запазени