Завръщане във вечерта на спомените...

Завръщане във вечерта на спомените...

                                                        на К...

Ти искаш ли да дойдеш пак с мен във планината –

на споменът на гости  във хижата позната?...

Там Миналото време през клоните наднича –

а в него ти завинаги си: „Моето момиче“!...

Ти помниш ли: как плахо прегърнати тогава

(за първи път във унес на сладостна забрава!)

вървяхме нѐя вечер сами из планината,

а ти си бе накичила със цветя косата –

и как Страстта ни грабна свали́хме ли си дрехите,

и как от нея после, до днес не се отрекохме!...

И как, навярно в пристъп на временно безумие –

илѝ на трайна лудост –  гърдите ти целунах!...

Край ѐзерото горско и във водите хладни

как гонехме се голи и неразумно млади...

(И  как от храсталаците там дивите животни

са гледали, навярно: и тъжни и самотни...)

Във сумрачния здрач разпръсван от Луната

със сенки причудливи бе тайнствена гората...

С легенди и предания, дошли от вековете –

общувахме интимно и с тях, и с ветровете...

А Вечността над нас във Звездните кервани

пътуваше през Времето в Безкрая – без забрани...

...но аз все още помня и брóя на Звездите,

понеже с тях наричахме в онази нощ мечтите...

Но със една по – малко обаче те са вече

във всяка размечтана от тук нататък вечер...

(Ти помниш ли Звездата над нас, която падна

и как си пожелахме с теб: щастие за двама?...)

Тогава в тишината и поначало глуха

(скрит някъде из нея) сам Бухалът забуха...

...Но нѝй не проумяхме ли: и мъдростта, която

сам той ни подаряваше в оная нощ в гората,

че там след водопада  на  изблици лирични

във утрото поехме пак в пътища различни!...

... А после във Живота май нещо се разсъхна

и всичко, кáто ѐхо във планина, заглъхна..

Но хайде пак със теб, напук на рутина́та,

отново да избягаме там горе в планината!...

...На Времето когато обявим вендета –

ела да идем двама, под старите дървета,

а и Любовта́ ни, в прегръдките на мрака,

дори  не остаряла там цял Живот ни чака...

... и нека ѝзживеем Мигът: защото зная,

че няма как да бъде, и по – различен Края!...

А Времето, което навярно е безкрайно –

е неразбираемо, капризно и  потайно...

И свършва се Животът ни често нелогично...

(Защо твърдят тогава,че Господ ни обичал!...)

.. Ела: и в тази Вечер на спомените Скъпа,

сега ти обещавам любов и страст по пътя,

а в края на нощта сами ще осъзнаем,

че в Миг от Вечността – били сме...

– Без да знаем!...

                        *     *     *

... а Бухълът, Мъдрецът от горската дъбрава

сам остарял е милият тъй много от тогава...

Май нещо все умислен е, та не буха вече,

а някога твърдеше, че сам  ще бъде вечен!...

Една вечер в Планината