Заземена, а птица съм била
Пред теб, съдба, отстъпих с времето,
защото всъщност нямах изход друг.
Калявах се на лавата в огнището.
Извайвах смисъла на остър струг.
А можех да те премълча и да не съдя
онези двамата, отнели същността ми.
Нарекох ги предатели и преди да се събудя,
изтрили бяха не лицето, а душата ми.
Защото забушувах ураганна и стихийна?
Защото се излях в пороищата от сълзи?
Превърнах се в река пенлива и изливаща
горчилката на мътнещите тъмни дни.
"Било е писано" - ми казаха те всички.
Но от кого, а и защо, така и не попитах.
Бог плискаше ми болката със дъждовете си,
а аз с нозе от обич под пороите му скитах.
Така се учих на смирение и кротост.
Приех - "Било е писано така"...
но вече не съм в синята безбрежност.
Отрязаха ми пърхащите две крила.
И аз съм заземена, като всички други
съдбите си приели като орис зла,
ала в съня ми птици долетели
напомнят ми, че птица съм била...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
